Екзотиката на словосъчетанието „антикорупционен агент“ не бива първосигнално да отблъсква читателя. В повечето съвременни езици тя звучи по подобен начин, защото е сложно производно съчетание от латински думи в смисъл на „действащ против подкупването/развалата“. Именно защото corruptio на латински означава не само подкупване, но и разваленост, изискванията към лицата, които са призвани да се противопоставят на това изключително вредно обществено явление трябва да бъдат екстремално високи.

Обществото като жив организъм има много изострена чувствителност. Тя достига дотам, че дори не е нужно нещо да е развалено, но да изглежда такова, за да е налице отрицателно обществено отношение към него. В своята еволюция човешката цивилизация е избягвала всякакви форми на развала, като е достигнала дотам, че да се пази дори от съмнението за някакво проявление на развала.

Затова нито най-перфектното законодателство за превенция и противодействие на корупцията, нито каквито и да са правителствени, секторни, ведомствени и други подобни стратегии, методологии, планове, пътни карти и т.н. ще имат дори и минимален ефект, ако не се прилагат от публични служители, които в общественото съзнание имат образ, изцяло неопетнен от каквото и да е било съмнение за развала (в най-общ житейски смисъл).

Тези „антикорупционни агенти“ трябва да внушават доверие в собствената си личност и в сбора от личности (екип) в която и да е структура на законодателната, изпълнителната, съдебната власт и или в който и да е независим държавен орган, призван да се бори с корупцията.

Това доверие трябва да се проявява във всички познати на обществото времеви измерения:

В миналото на всеки „антикорупционен агент“ не трябва да има не само доказани факти, но дори и недоказани такива, но изглеждащи правдоподобни за какъвто и да е неприемлива от обществена гледна точка развала.

В настоящето времево измерение не трябва да се правят само и единствено формални проверки в публични регистри или да се изискват формални декларации и уверения от антикорупционните агенти. Дори и за малолетните лица е ясно, че това е несериозен и смешен подход, който няма никакъв ефект. Напротив, трябва да се набляга на неформалните проверки от всякакъв характер, които да акцентират на наличието или липсата на такъв тип „развала“. Единственото ограничение тук би било действащото законодателство. Но инструментите за проверка, които изрично не са забранени от закона, въз основа на древната правна максима се считат за позволени и в тази належаща социална и политическа ситуация трябва да се използват в пълния им възможен обем.

В перспектива (отсега-нататък, бъдеще време) и държавата, и обществото трябва да подсигурят антикорупционните агенти откъм пълен имунитет от каквото и да е поддаване на развала. Това означава, че те трябва да имат личностен, правен, финансов, социален, политически и морален имунитет. Това обаче не е онзи формалноюридически имунитет, който е пречка за реализиране на някаква конкретна законова отговорност. Това е един пълен и всеобхватен комплекс от инструменти и мерки, гарантиращи неприкосновеност, сигурност и здраве на тези лица в публичното пространство, за да могат изцяло да се отдадат на борбата с корупцията, а не да бъдат уязвими на развала от какъвто и да е тип (след като действат именно в такава токсична от обществена гледна точка среда). По друг начин казано – да притежават несъмнен интегритет.

За начало българският законодател, ръководните органи на трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) и на независимите държавни органи, както и служителите с ръководни и контролни функции в публичния сектор биха могли да направят опит да идентифицират потенциалните антикорупционни агенти. Този процес няма да бъде лесен за реализиране, но в никакъв случай не е невъзможен откъм комплектуване. Публичните власти дължат на нашето общество една действителна борба с корупцията (а не „планово-отчетническа“ такава). Този път обаче не само евроатлантическите ни партньори, но и нашето гражданско общество категорично няма да позволят в публичния сектор да се говори и осъжда, но не и да се действа срещу корупцията. А това може да се случи само и единствено с едни истински (а не „просто назначени“ или „самопредложили се“) антикорупционни агенти в публичното пространство. Защото едно общество може понякога и да изглежда, но в действително никога не е наивно. Също така, рано или късно въздава всекиму (включително и на лицата в публичната сфера) заслуженото дължимо.

д-р Младен Младенов, 11 април 2016 г.