Разпоредбата на чл.37, ал.2 от АПК е кратка, ясна и категорична. Тя гласи, че общоизвестните факти, фактите, за които законът формулира презумпция, както и фактите, които са известни на органа служебно, не подлежат на доказване. Това означава, че те се приемат такива, каквито са, само затова, че попадат в една от трите горни категории от „доказателственото право“ и защото законодателят е преценил така.

Самата нормативна забрана прави доказването от страна на администрацията при такива случаи „запретена работа“. А това, че фактът вече е установен по един от трите горепосочени начина прави тази работа „безсмислена“.

Точно тук се проявява един парадокс, който е широкоизвестен на повечето работещи в администрацията. Въпреки горната норма, доказателства се събират по всички други възможни начини. И естествено – винаги се намират оправдания защо това се прави. Психологическата теория нарича този подход „рационализация“, като тук се разбира намирането на смислени аргументи защо нещо се прави, макар и да не трябва. Науката и практиката на мениджмънта също са добре запознати с този казус – най-вероятно тук се крият съвсем други причини, а не афишираните добронамерени мотиви. Най-често – трябва да се „отчете работа“, да се докаже „ангажираност на екипа“, да се оправдае „дългата времева заетост по случая“, да се отрази „труден случай“.

Ако обаче решаването на съответния казус по преписката зависи само от факти, които се установяват по един от горните три начина, случаят трябва вече да е решен незабавно, безсъмнено и категорично.

При подходът Argumentum ad absurdum (лат. Аргумент от абсурдното основание) ще се дадат три прости примера докъде би могла да доведе тази рационализация.

Общоизвестен факт например е, че столица на Република България е град София. Това означава, че всеки правен субект би трябвало да знае това и практически би било невъзможно този факт да бъде оборен с каквито и да е аргументи по какъвто и да е процесуален начин на доказване. Ако обаче администрацията реши да доказва това, вместо да го приеме за вярно (като приобщи някакво „доказателствено средство“ към преписката), то би трябвало да се приложи Държавен вестник. бр.56 от 13 юли 1991 г., където е обнародвана Конституцията на Република България, като в разпоредбата на чл.. 169 е отразено, че столица на Република България е град София. Още по-абсурдно пък би било, ако се копира този брой на Държавен вестник, копието се завери и се приложи към преписката. При този казус общоизвестният факт съвпада с нормативния факт. Всякакво друго доказване е запретено и безсмислено. Достатъчно е простото позоваване на факта.

            Фактите, които са известни на органа служебно са тези, които органът е създал или събрал. Тук обаче трябва да бъде изяснено, че законодателят предполага единство на органа на власт и неговата администрация. Тоест, всичко известно на органа е известно на администрацията му, и обратно. Без значение кое точно административно звено има знанието – това знание трябва да е достъпно на органа или се предполага, че вече е достъпно. Очевидно тук се касае за пълно спазване на принципите на субординация и координация (чл.2, ал.1, т.5 от Закона за администрацията). Ясен пример би бил – факт, вписан в регистър на съответната администрация. Този факт вече е известен на органа служебно. Това е така, защото водещият преписката служител би трябвало да направи справка в регистъра и да уведоми органа. Нещо повече – органът също може да направи по всяко време справка в регистъра, който попада в кръга на правомощията му. Абсурдното би било да се прави извлечение от собствения регистър, това извлечение да се заверява и т.н. Във връзка с въвеждането на принципа на комплексното административно обслужване (чл.13а от АПК), с измененията и допълненията на кодекса (ДВ. бр.27 от 25 март 2014 г.) бяха създадени разпоредби, които да превъзмогнат подобен абсурд. Например, новата четвърта алинея на чл.36 от АПК гласи, че административните органи не могат да изискват предоставяне на информация или документи, които са налични при тях или при друг орган, а ги осигуряват служебно за нуждите на съответното производство.

             Фактите, за които законът формулира презумпция също не подлежат на доказване, а се приемат за такива, каквито са презумирани. Законовата презумпция е предположение за нещо, което е подведено под общ знаменател с други родови или видови състояния, статуси, положения. В повечето случаи резултатът е един, и за удобство се приема, че винаги е такъв. За да се оспори това, са налице оборими презумпции. Някои обаче са от такъв характер, че се считат за необорими. Без значение обаче е тяхната доктринална класификация. Важното е, че законът забранява на администрацията да доказва нещо, след като просто трябва да приложи презумпцията. Не е работа на органа или на който и да е служител на неговата администрация въобще да поставя въпроса например за произхода на детето от бащата. Законовият текст на чл.61, ал.1 от Семейния кодекс съдържа в себе си презумпция, позната още от древното римско право. Тя гласи, че съпругът на майката се смята за баща на детето, родено по време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Положението, установено от законовата презумпция е задължително за администрацията, освен ако не е установено обратното (но това става само по съдебен исков път, където нито органът, нито който и да е негов служител са легитимирана страна).

Рационализацията е вредна не само защото абсолютно излишно натоварва работата на администрацията. По-важното е, че тя (в горните три хипотези) е забранена. Без значение какви са „добронамерените причини“ за прилагането й – законът не е приложен, за което е налице незаконосъобразно действие на „процесуално престараване“. Органът на власт и особено – служителите с юридическо образование постоянно трябва да обръщат внимание на колегите си за евентуално избягване на подобни абсурдни ситуации. Защото стриктното спазване на процесуалните норми не само винаги води до законосъобразни актове и действия, но и улеснява работата на администрацията, като простото правило е – прави се само и единствено това, което законът изисква.

©д-р Младен Младенов, 6 август 2015