автор: д-р Младен Младенов

            Интегритетът е етична и правна концепция, свързана с екзистенциални и социални аспекти. Точно тази комплексност на неговите измерения прави трудна всяка една негова „кратка дефиниция“, каквато формалистите (от всякакъв порядък и от различни професии) много биха желали.

От гледна точка на смисъла на съществуването (екзистенциална гледна точка), интегритетът е свързан с „цялостност на личността“. Това може да бъде разбирано като една убеденост, непреклонност, категоричност и последователност в ценности, принципи, действия, критерии, резултати и удовлетвореност по отношение на каквото и да е житейска ситуация. Именно затова интегритетът най-често се разбира като почтеност – по отношение на себе си и на другите около теб. За да се поддържа тази почтеност са нужни здрави морални устои, способност за критическо мислене и силна воля. Само по този начин може да бъде изградена една истинска човешка личност, разпознаваема със своите индивидуални характеристики, които обаче са в съзвучие с ценностите на обществото. Неналичието на интегритет прави личността несигурна в житейски план и по този начин – не-здрава сама по себе си.

Социалната характеристика на интегритета надгражда горните екзистенциални елементи чрез изискването от страна на обществото за последователност и предвидимост на поведението на отделната личност. Точно затова, интегритетът е несъвместим с двуличието, лицемерието и опортюнизма. За да съществува и да се развива, обществото има нужда да може да предположи с голяма степен на вероятност действията или бездействията на всеки един свой член. Обратното би означавало липса на стабилност и хаос в колективното тяло.

От само-себе си се налага изводът, че интегритетът на държавния служител е от ключова роля за съвременното общество. И това е така, защото държавният служител, облечен с публична власт, въвежда задължителните за всички правила за поведение по отношение на индивидуални или общи случаи, тоест – правоприлага чрез подпомагане на орган на държавна власт при изпълнение на неговите правомощия, а в някои случаи – и самостоятелно (например – при административното обслужване). По този начин, държавният служител може пряко или косвено да влияе върху права, свободи или законни интереси на правните субекти, както и може да им възлага задължения. Следователно, държавният служител е от ключова важност в съвременното общество. Той/тя обаче не може да изпълнява своите функции без наличието на интегритет в горния смисъл, защото това би довело до произвол, който е недопустим в правовите и демократични държави и общества. Затова липсата на личностен интегритет на лицето, заемащо длъжност на държавен служител прави невъзможно съществуването на такъв интегритет на същото лице и в публичното му качество.

Настоящето изложение има за цел да убеди, че не толкова формалните юридически изисквания по отношение на държавния служител довеждат до същинския му интегритет, а неговите по начало личностни качества вече са изградили такъв.

Ако се разгледат основните принципи за изпълнение на държавната служба, визирани в чл.18 от Закона за държавния служител (ЗДСл), това твърдение лесно може да бъде обосновано. Започвайки от първия – принципът на законност, за който е налице житейската истина, че ако едно лице не спазва Конституцията и законите на страната в личния си живот, то едва ли би могло да се очаква правомерно поведение от същото лице в публичното му качество (при натоварването му с публични правомощия). Тази тематика е подробно развита в статията „Латентните измерения на принципа на законност в поведението на държавните служители“, публикувана на Интернет-страницата на Професионално обединение на държавните служители http://pods-bg.org/?p=1604. Кратко допълнение тук в тази насока би било абсурдната несъвместимост на едно лице със статута му на държавен служител, ако то разбира Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“ от Конституцията на Република България само като права, или само като задължения. В правото е налице корелативна връзка между права и задължения, т.е. всяко право кореспондира с някакво задължение, и обратно. По друг начин казано, държавният служител нито в частното си качество на гражданин, нито в публичното си качество на държавен служител не може да следва или толерира дискриминационно отношение чрез едностранчиво отношение към правата и задълженията. Напротив, той/тя трябва да ги разглежда само в техния дуален комплекс.  Тази „абсурдна несъвместимост, изградена на разбирането“ обаче не може да бъде закрепена по формалноюридически път като изискване към държавния служител. Органът по назначаване обаче трябва да я преценява по пътя на оценяването на всеки един служител. Оттук следва, че и органът по назначаване по начало трябва да притежава същият, дори и по-висок интегритет, за да може да извърши тази оценка.

Вторият принцип в чл.18 от ЗДСл е принципът на лоялност. Обикновено лоялността се разбира като лична преданост, привързаност и съпричастност. Това обаче се отнася за личната сфера. В публичната сфера лоялността най-вече е към законността и към институцията на публичната власт, а не към лицето, заемащо длъжност орган на държавна власт или ръководен служител. Тази концепция е защитена в статията „Лоялността на държавните служители“, публикувана на Интернет-страницата на Професионално обединение на държавните служители http://pods-bg.org/?p=1626. Безкритичната лична лоялност на държавния служител към друго лице, в процеса на изпълнение на служебните задължения, се явява риск за цялото общество и държавността, ако не е съобразено със закона и законосъобразните разпореждания на горестоящите служители и органите на власт.  Интегритетът тук е почтеност към другите субекти (поотделно и в съвкупност) и към държавната организация.

На трето място, принципът на отговорност при изпълнение на държавната служба (чл.18, предложение трето от ЗДСл) сам по себе си влече правни възможности за търсене на имуществена, дисциплинарна, административнонаказателна и наказателна отговорност по действащото законодателство, за актове, действия и бездействия, които са незаконосъобразни. Това обаче е само формалната юридическа трактовка на този принцип. Същностната му характеристика се изразява в съдържателното разбиране и вътрешна убеденост на държавния служител, че той/тя пряко влияе върху правата, задълженията, свободите и законните интереси на правните субекти, а по този начин – и косвено върху тяхното доверие в държавните институции (аргумент от чл.28, ал.1 от ЗДСл), както и върху общия правен и социален ред. Така, отговорността на държавния служител от базовата й гледна точка се изразява в разбирането за стабилитет на обществените институции като цяло.

Горният стабилитет обаче не е функция от принципа на стабилитета на държавната служба (чл.18, предложение четвърто от ЗДСл). Напротив, дори едно по-гъвкаво законодателство в областта на държавната служба поначало не би застрашило стабилитета на институциите, ако в тях има държавни служители със силен интегритет. Все пак, стабилитетът на държавната служба е още една гаранция за институционален стабилитет. Подробно тази проблематика е застъпена в статията „Преходността на стабилитета на държавната служба“, публикувана на Интернет-страницата на Професионално обединение на държавните служители http://pods-bg.org/?p=1668.

Политическата неутралност, като основен принцип при изпълнение на държавната служба (чл.18, предложение пето от ЗДСл) изключва партийната принадлежност при прилагане на законодателството. Тоест, за държавния служител релевантни са само Конституцията и законите, а не неговите/нейни ценностни, политически или партийни пристрастия. Тук е важно да се отбележи, че интегритетът на държавния служител поначало изисква безпристрастност и обективност при изпълнение на служебните задължения (аргумент от чл.21, ал.1 от ЗДСл).

Йерархическата подчиненост (чл.18, предложение шесто от ЗДСл) е принцип, който произтича от самата същност на всяка една човешка организация. Той има особено силно проявление в публичния сектор, където се прилагат общи правила за поведение (правно-нормативни разпоредби). Това е така, защото трябва да има еднотипност на прилагането им, в противен случай би се стигнало до девалвирането им. При действието на чл.24, ал.1 от ЗДСл и видно, че държавният служител е длъжен да изпълнява законосъобразните актове и заповеди на по-горестоящите органи и държавни служители. Няма съмнение, че законодателят е имал предвид да се изпълняват само законосъобразните актове и заповеди, а не всички актове и заповеди. Това е видно и от втората алинея на същия законов текст, която е категорична – държавният служител не е длъжен да изпълни неправомерна заповед, издадена по установения ред, когато тя съдържа очевидно за него правонарушение. За юристите в публичния сектор очевидността се предполага от тяхното образование. Тук повече може да се намери в статията „Измислените юристи“ и „удобните юристи в публичния сектор“, публикувана на Интернет-страницата на Професионално обединение на държавните служители http://pods-bg.org/?p=1752. Третата алинея на горецитирания текст добавя, че държавният служител може да поиска писмено потвърждаване на служебния акт, когато в отправената до него устна заповед се съдържа очевидно за него правонарушение. Тук трябва да се напомни, че в контекста на горното, изпълнението на акт или заповед, водещи до явно закононарушение, по никакъв начин не освобождават от отговорност държавния служител, дори и при позоваване от всякакъв порядък на принципа на йерархическа подчиненост. Четвъртата алинея на чл.24 от ЗДСл освобождава държавния служител от изпълнение на нареждане, което би навредило нему или на негови близки. В тази последна хипотеза ясно се вижда съвпадението между личен и служебен интегритет. Противното би означавало или личностен срив, или нарушение на служебни задължения при наличието на конфликт на интереси. Поради тази причина законодателят е предвидил правило за поведение – при ситуация от вида на горната, държавният служител незабавно трябва да уведоми органа, от когото е получил нареждането, който от своя страна трябва да възложи изпълнението на друг служител или да го извърши сам.

В заключение трябва да се отбележи, че не може да се очаква интегритет на държавния служител, ако лицето няма личностен такъв. Като condition sine qua non (условие, без което не може) тук се явява изискването за лична и професионална почтеност и на органа на държавна власт/органа по назначаването. В този случай интегритетът на органът на власт (едноличен или колективен) е едновременно пример и стимул за интегритета на държавния служител. Обратно, интегритетът на всеки един държавен служител е гаранция за устойчиво развитие на държавните институции и за просперитет на обществото като цяло.

Затова всеки един гражданин и всички граждани в съвкупност (народа) трябва да изискват настоятелно, перманентно, безотказно и категорично високо ниво на интегритет на държавните служители. Това произтича пряко от разпоредбата на чл.1, ал.2 от Конституцията на Република България, която постановява, че цялата държавна власт произтича от народа, както и че тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Българският народ, в качеството си на суверен на държавната власт, трябва да предяви своите изисквания към почтеност при изпълнението на държавната служба, без значение от личността на индивидите, които я упражняват.

В по-широк контекст на това разбиране, като се има предвид, че законодателят е уредил интегритета на държавния служител, но не и на лицата, заемащи избираеми или назначаеми висши държавни длъжности (с малки изключения, и то при формални правни пожелания, например: „високи морални качества“ по смисъла на чл.9 от Закона за омбудсмана; „необходими нравствени качества“ по смисъла на чл.162, т.3 от Закона за съдебната власт; и т.н.), горните изисквания важат и за тях. Това твърдение може да бъде обосновано чрез доводите argumentum a fortiori (аргумент на по-силното основание) и argumentum ad verecundiam (аргумент, основан на чувството за приличие). Първият аргумент води до извод, че ако се изисква интегритет от служителите, на по-силното основание това е изискване и към лицата на висши държавни длъжности. Вторият аргумент просто се основава на приличието, което в съвременния му контекст е изискване към личностен и професионален интегритет.

Липсата на доверие към държавните институции трябва да бъде преодоляна на първо място чрез високо ниво на почтеност на всички лица, които имат пряко или косвено отношение към властови ресурс, публични средства и правоприлагане.

©д-р Младен Младенов, 22 юли 2014