Въведение

За наличието на институционален и правен хаос, правен нихилизъм, липса на легитимност на институциите (включително и правото като такава институция), лична и обществена демотивация поради усещането за пълна липса на справедливост и други подобни обществени и психологически негативи сериозна вина имат действащите юристи.

Когато те дават отрицателен пример, той се екстраполира до неочаквано високи и непредвидими стойности, понякога фатални за отделните правни субекти, обществото като цяло, държавата и дори – за извъндържавния правов ред (международния правов ред и правната система на Европейския съюз). Пример за последното може да бъде ясно видим от следното изречение: „Един от основните фактори, който влияе върху общественото възприятие на правоохранението и правосъдието, е свързан с назначенията в тях“ (Европейска комисия, Брюксел, 22.1.2014 г., COM(2014) 36 final, Доклад на комисията до Европейския парламент и съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка, стр.4). Впрочем, ако се излезе от чисто казуистичния контекст и ако се направи много по-разширително тълкуване на изведената концепция, следващата такава би важала за всички юристи, а не само за магистратите: „..знае сe, че магистратът трябва да е независим, безпристрастен и начетен“ (из Решение № 4 от 7 октомври 2004 година на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 4/2004 година). Тук се поставят следните въпроси: може ли един юрист да е независим, ако е „удобен“; може ли един юрист да е безпристрастен, ако е „измислен и удобен“; може ли един юрист да е начетен, ако е „измислен“? Очевидните отговори ги налага здравият разум. Тезата в настоящия текст има за цел да се провокира стремеж към правен пуризъм, т.е. – „чистота в разбирането и прилагането на правото“. Макар и на пръв поглед тази теза да изглежда наивистична, всъщност тя е задължителна цел за всяко общество, което претендира да е демократично и за всяка държава, която декларира, че е правова.

Казано в прав текст, на обществото и държавата, на международните организации, на Европейския съюз не са нужни юристи въобще, а само качествени юристи. По пътя на argumentum a contrario на следващите две „особени категории юристи“ тук ще бъде направен скромен опит да се разграничат „полезните“ от „другите“ юристи.

Работни дефиниции

За целите на настоящето изложение ще са необходими следните две работни дефиниции:

Под „измислени юристи“ ще се разбират „Лица, които въпреки формалното от документална страна наличие на юридическа правоспособност поради своята правна некомпетентност или безотговорност чрез юридически актове, действия и бездействия при личната им воля нарушават от професионална гледна точка съществуващия правов ред“.

За „удобни юристи“ ще се считат „Лица с юридическа правоспособност, които подчинявайки се на волята на орган по назначаване, работодател или лице с властови функции ерозират правовия ред, поставяйки тази доминираща воля над правните императиви“.

Време е табуто по отношение на юридическия професионализъм да бъде вдигнато. Абсолютно житейски невярно е твърдението, че с формалното документално придобиване на качеството „юрист“, едно лице автоматично става такова. Юридическата професия изисква много високи стандарти на професионално и лично поведение, защото поначало тя е свързана със защита на правата, свободите и законните интереси на другите лица, обществото и държавата. Тоест, претенцията „да съм юрист“ съвсем не означава, че „действително съм такъв“. Това може да бъде доказано единствено чрез доверието, уважението и респекта на другите лица (първо – не-юристи, и едва след това – юристи).

Измислените юристи  

Разпоредбата на чл. 4, ал.1, изречение първо от Конституцията на Република България (КРБ) постановява, че Република България е правова държава. Правова, а не  „Законова“ държава. Това означава, че за уредба на обществените отношения са налице множество източници на правото, а не само и единствено законовите такива (законовите нормативни актове).

Без претенции за изчерпателност и абстрахирайки се от академичните правни класификации от всякакъв вид и порядък, тези източници на правото (извън закона в тесния му смисъл) могат да бъдат:

-          международните договори (аргумент от чл.5, ал.4 от КРБ);

-          подзаконовите нормативни актове;

-          тълкувателните законови актове (пример: – Закон за тълкуване на чл.47 от Закона за чужденците в Република България, Обн., ДВ, бр.108 от 29.12.2000 година., в сила от 27.12.1998 година, Решение № 13 на Конституционния съд на Република България от 29.05.2001 година  –  бр.51 от 05.06.2001 година);

-          тълкувателните решения и постановленията на върховните съдилища;

-          тълкувателните решения на особен конституционноопределен орган (какъвто е Конституционния съд) по смисъла на чл.12, ал.1, т.1 и установителните решения по т.2 от същия текст от Закона за Конституционен съд;

-          всяка една съдебна практика сама по себе си, особено ако притежава „пробивна сила“ и може да бъде разглеждана като съдебен прецедент;

-          мненията на “авторитетите в правото”;

-          добрата практика (административна, търговска, корпоративна и друга подобна);

-          сертифицирането;

-          стандартите;

-          етичните норми (добрите нрави, моралът, кодексите за поведение);

-          пропорционалността;

-          справедливостта;

-          общия разум на закона;

-          здравия житейски разум;

-          обичая;

-          аналогията на закона и аналогията на правото;

-          „третичното законодателство” (вътрешни процедури, правила, формуляри, методологии и тълкувания на администрацията);

-          „политическите стратегии” (ценностите и идеите, към които обществото се стреми);

-          националния закон на друга държава членка на Европейския Съюз; Общностното право (Правото на Европейския съюз) в неговата цялост;

-          споразуменията пред административните органи и пред Съда (аргумент от чл.20 и чл.268, ал.3 от Административнопроцесуалния кодекс – АПК);

-          договорите (всъщност – основен източник в правото) в най-общ смисъл (чл.20а от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) ;

-          административните договори в по-специален на АПК смисъл и по силата на специални закони);

-          някои религиозни норми, които са получили своя правен статут;

-          технически стандарти и политики;

-          други, неизброени по-горе източници на правото.

Юристи, „вторачили се“ само в „закона“, вървят срещу правовата държава. Неглижирайки другите източници на правото, те „стесняват“ разбирането за правова държава само и единствено до „волеизявленията на законодателния орган“. Такъв подход е опасен не само за правовата държава, но и за демокрацията. Той предполага подчинение единствено и само на „властта“ (чрез основният й формален акт – закона), като отрича останалите източници на правото, които действат като неутрален и общоприложим регулатор на обществени отношения. Тоест – не се припознава никаква друга правнорелевантна воля, освен властовата такава, и то на само един орган на власт. С по-нисък интензитет на противоправност откъм йерархията на формалните източници на правото и с по-висок интензитет откъм увреда на правата и свободите на правните субекти, подобен маниер се съотнася и до прилагането единствено и само на подзаконовите нормативни актове (аргумент от чл.5, ал.1 от КРБ в контекста и на чл.15, ал.1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и съобразявайки Решение № 10 от 6 октомври 1994 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 4/94 година). Разбира се, неглижирането на основния закон – Конституцията, за сметка на прилагане единствено на законите е крайна степен на противоправност в един конституционен правов ред.

Когато „измислените юристи“ припознават само законовите разпоредби като източник на правото поради незнание, този порок е отстраним. Но ако подхождат само и единствено към тях с ясното съзнание, че са налице и други източници на правото, това е злонамерено поведение, насочено към правовата държава и демокрацията. Такава настройка е в пряко противоречие с основния юридически постулат за „Силата на правото“, превръщайки го в неговото отрицание за „Правото на силата“ (Ius est in armis – „Правото e в силата“). Това обслужва само недемократични и противоправни идеологии и практики.

Юридическата некомпетентност често се изразява в непознаване на основни правни институти (например – процесуални срокове). Но ако не се познава от същностна страна едно правно явление, каквото и да е позоваване на формални правни разпоредби не може да доведе до целения правен резултат като цяло. По друг начин казано, „голото декламиране на правни норми“ е жалко състояние за който и да е юрист, ако не е налице понятие за съдържателната, концептуална страна на правното явление, предвидено в хипотезата на правната норма.

Познанието на поне един чужд език (който и да е той!) е било подразбиращо се качество и за юристите от древността. При сегашната интеграция и конвергенция на българската правна система с други правни системи, и най-вече – с европейския правов ред (в неговия най-общ смисъл), няма начин един юрист да бъде успешен, ако не може да комуникира на друг език със своите кореспонденти/адресати/клиенти/колеги, но също така и ако не може да прави аналогии чрез оригиналния език на съответната правна система по отношение на вътрешно-правни институти, разрешения, практики, теории и т.н.

Злоумишлени действия, пряко нарушаващи правовия ред, извършени от страна на лице с юридическо образование, от професионална гледна точка го „отписва“ от професията. Нейният инструментариум винаги е строго лимитиран от самия правопорядък. Няма начин да използваш правните инструменти, като с тях увреждаш самата система.

Въз основа на горните аргументи, „измислените юристи“ (независимо от мястото им – в частния или в публичния сектор) се явяват професионално несъстоятелни и принципно опасни за демокрацията и правовата държава. Позоваването на дипломи и сертификати само по себе си не е достатъчно, за да се упражнява която и да е юридическа професия. Нужно е формата да бъде изцяло изпълнена със съответното съдържание от професионално естество.

Удобните юристи

Нормата на чл. 4, ал.1, изречение второ от КРБ е в смисъл, че правовата държава Република България се управлява според Конституцията и законите на страната. Глаголната форма „управлява“ насочва към публичната правна сфера. Това отличава нормата на второто изречение на чл.4, ал.1 от КРБ от нормата в първото изречение на същата разпоредба, като последната е фундаменталната конституционна правна норма и се отнася за всички действия и резултатни величини на правото по отношения както на публичния, така и на частния сектор (по друг начин казано – действаща е и за публичното, и за частното право).

При горната работна дефиниция, „удобните юристи“ се подчиняват на волята на орган по назначаване, работодател или лице с властови функции, безкритично и често в противоречие с императивни правни изисквания. Естествено, когато разпореждането на органът по назначаване, работодателят или лицето с властови функции е законосъобразно, юристите (които са част от екипа му или го подпомагат в дейността му) само „дооформят“ от външна правна страна неговата правносъобразена воля. Проблемът е, когато тези воля явно противоречи на правовия ред. Причините за това могат да бъдат множество – злоупотреба с власт, корупция, конфликт на интереси, „властово самозабравяне“ или дори – незнание или неопитност. В тези случаи, професионалното, гражданското и дори законовото задължение на юристите е да разубедят, разяснят на или дори – възпрат притежаващото властово измерение лице от противоправни актове, действия или бездействия.

Когато обаче те „удобно се подчинят“, извършват „съ-участие в ерозирането на съществуващия правопорядък. Тяхното „угодно“ поведение няма оправдание, най-вече – от професионална гледна точка. И това е така, защото те имат специализираното образование за това – юридическото, което предполага на аксиоматично ниво знания и настройка към това – кое е правомерно поведение и кое – не.

Удобните юристи в публичния сектор са особено опасни. Обикновено те са „любимци“ на органите на публична власт, защото „винаги са съгласни“ да обосноват „която и да е теза“ на своя ръководител. Но в правото няма „нещо като правомерно/законосъобразно“. В юридическия свят нещата са или правомерни/законосъобразни, или – не са. Не може да се приеме, че един юрист (особено в публичния сектор) е „добър“, ако аргументира акт, действие или бездействие на орган на власт по такъв начин, че „да изглежда правно издържано“ или – „да бъде оформено правно“. Този акт, действие или бездействие или е правомерен, или не е. Затова, „удобните юристи“ заслужават само професионалното презрение на цялата юридическа гилдия и категоричното им неприемане от гражданското общество като цяло. Със своето сляпо подчинение на волята на орган на власт и манкирането към „правомерност“ всъщност те допринасят за разрушаването на правовия ред. По друг начин казано – умишлено не изпълняват задълженията си като юристи, позволявайки еднолична или колективна воля да доминира над неутралната всеобщовалидна воля за приетите правила за поведение, намерила своето място във всички гореизброени източници на правото.

Видими характеристики на измислените и удобните юристи

Поради същностната си професионална несъстоятелност, измислените и удобните юристи имат потребността от формални външни качества за припознаване. Обикновено те се характеризират със следното:

-          Постоянно натякват за качественото си юридическо образование. Похвална е лоялността към висшето учебно заведение, но тази лоялност все пак трябва да бъде обективна, тоест – да има и доза критичност. Правото се интересува от истината във всеки един юридически казус. Интересно, защо юристите от горните две категории не се интересуват от пълната истина за своето образование, а по чисто спекулативен начин го превъзнасят? Особено забавен е фактът, че те често принизяват другите видове образования (икономическо, инженерно, медицинско и т.н.), без дори да си дават сметка, че за да бъдеш добър юрист, ти трябва постоянно да се развиваш и в други, не-юридически области на човешкото познание, т.е. – да бъдеш житейски мъдър и ерудиран;

-          Перманентно изчисляват т.н.“юридически стаж“ и винаги се позовават на това, колко време упражняват юридическата професия. Това обсесивно поведение също е често срещано сред тези две категории юристи. Сам по себе си, отделен от други професионални критерии, юридическият стаж не е индикатор за професионалната адекватност на лицето, което „го притежава“;

-          По начало те се възприемат само в национален правен контекст. За тях международното право или Правото на Европейския съюз са имагинерни понятия. Те изповядват един вид „правен патриотизъм“ – нещо, което е повече от хумористично в сложния съвременен правен свят. Този атитюд вече довежда до множество загубени от националната ни държава (Република България) дела в извъннационални юрисдикции, чиито компетентност сме признали;

-          Винаги насочват професионалния или дори чисто житейския разговор към юридическата тематика, и то – към строго профилираната такава, с оглед на тяхната специализация. Те би трябвало да са наясно, че освен правните знания, животът налага и много други знания и умения, които действат по комплексен начин, дори и за чисто правните казуси. От друга страна, правото има склонността да действа „в система“, дори когато не се предполага по казуса действаща друга, различна от основната норма. Тоест, специализацията в правото е нормално явление, но вторачването само в тясната специализация деквалифицира който и да е юрист. От житейска гледна точка това също е несериозно – най-малкото, че не-юристите не биха желали да участват в друг подобен разговор, който стеснява нещата от живота по недопустим начин – само и единствено върху юридическото;

-          Постоянно се позовават на правни авторитети, като избягват самостоятелното мислене. Правото, като всяка област на човешкото познание има нужда от развитие. То не може да „застине във времето“. Правните авторитети са авторитети, докато са адекватни на съвременността. При една житейска несъстоятелност техните тези вече са погрешни, за което и позоваването на същите тези от удобните и измислените юристи води до юридическа несъстоятелност, несъобразена с фактическата обстановка (по един или по много казуси, или за отделни правни институти с нови конотации). В правото има сериозно значение конотативното значение на институти, понятия и събития, защото самото право е призвано да урежда обществените отношения такива, каквито са – тоест, с развитието на действителността е налице и съдържателно развитие (в смисъл – на разбиране и интерпретация) на самото право;

-          Обикновено много се страхуват от професионална промяна, т.е. „вкопчили са се в професията, дейността, длъжността“. Обяснението им обикновено е свързано с „обич към професията“. Те обаче интуитивно усещат, че трудно биха се справили на друго място;

-          Измислените и удобните юристи се поддържат в силно ограничени групи. Те взаимно се позовават един на друг, като по този начин се „взаимоутвърждават в своите очи и в очите на другите“. Те задължително участват в професионални и научни семинари, конференции, дискусии, лекции и т.н. Няма нищо лошо в горните мероприятия, както и със сигурност в тях участват и множество качествени юристи. Но измислените и удобните юристи винаги са много активни там. Те имат нужда „да се докажат“, защото в своята юридическа дейност не са успели, или пък са успели въз основа на фактори, външни на техните професионални качества (подкрепа на професионален екип, репутация на органа на власт, несъществени юридически казуси, професионален късмет – липса на истински провал до този момент, други подобни). Техният принос на подобни масови мероприятия се свежда единствено и само до приповтаряне до припадък на морално остарели юридически тези;

-          Основно качество на измислените и удобните юристи е, че те не създават принаден продукт в правото. Всъщност, те само „консумират правото, позовавайки се механично на него“. Но „приповтарянето на правото в следващ исторически момент вече не е никакво право“. Промяната на реалността по естествен начин изисква ново разбиране и прилагане на правото;

-          Измислените и удобните юристи изпитват ужас от съдебната зала, а често и от каквато и да е аудитория. Именно в съдебната зала обаче се вижда в пълен обем качеството на който и да е юрист. Липсата на професионален опит в съдебна зала (или критично малкият такъв, или неуспешният, или неудачният такъв) говори за пълна несъстоятелност на който и да е юрист;

-          За измислените и удобните юристи е непонятно професионалното действие pro bono (за добро), в смисъл на „безплатно/безкористно“. Нито една юридическа професия (впрочем – както и професиите на медика и духовника) не са само doing for living (в смисъл – на „занимание за преживяване“). Тя изисква и поне минимални безкористни професионални жестове в полза на други лица, на обществото, на държавата, на университетите, и на утвърждаването на правовия ред.

Не е задължително един юрист да попадне в категорията на „измислените и удобните юристи“, ако случайно се припознае в повечето от горните описания. Вероятността за това обаче е висока.

Професионална съвест

Погрешна в голяма степен е митологемата, че само от академичната репутация на съответното висше учебно заведение зависи качеството на обучените в него юристи. Напротив, дори и в учебно заведение с нисък академичен рейтинг могат да се подготвят блестящи юристи. И това е така, защото образованието само по себе си е само един фактор от бъдещата професионална реализация. По-важни тук са желанието за развитие, спазване на високите стандарти в професията, отговорността и най-важното – професионалната съвест.

Последната произтича от личната съвест, но я надгражда по качествен начин. Невъзможно е едно лице, което няма личностна етична и рационална устойчивост да бъде „добър юрист“. Възпитанието още в детските и юношеските години е от критично значение за бъдещия юрист. Една неразумна личност с ниски морални ценности просто няма как да бъде качествен юрист.

Другояче казано, колкото и академични титли, юридически стаж, високи длъжности да „показва“ един юрист, ако не притежава лична и професионална почтеност, той не може да претендира за достойно място в професията. За съжаление, най-често именно такива лица „се изтъкват“ или други лица „ги бутат“ на преден план. Обяснението е просто – системно нарушавайки правилата на правовия ред, те осигуряват за себе си или за свързани по някакъв начин с тях лица определени облаги (най-често – материални, но не само), за сметка на всички останали. И всичко това, като постоянно се „заклеват“ в правото (чрез наизустени клишета от юридическата теория, нормативните текстове или съдебната практика).

Настоящите правни възможности

Действащото законодателство дава достатъчно ефективни правни инструменти (наказателни, административно-наказателни и дисциплинарни) против юристите, които разрушават правовия ред. Например, част от тези възможности са следните:

            – В Наказателния кодекс (НК) в чл.37, ал.1, т.7 е посочено едно от възможните наказания – лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност, при извършване на престъпление по смисъла на същия кодекс;

            – Подобно наказание е предвидено и в чл.13, б.“в“ от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) – при административно нарушение;

            – Кодексът на труда (КТ) в чл.188 визира три възможности за дисциплинарните наказания, а именно: забележка; предупреждение за уволнение; и уволнение;

            – Близък е и подходът на Закона за държавния служител (ЗДСл), който в разпоредбата си на чл. 90, ал.1 приема, че дисциплинарните наказания са: забележка;  порицание; отлагане на повишението в ранг с една година; понижение в по-долен ранг за срок от 6 месеца до 1 година; и уволнение;

            – В Закона за съдебната власт (ЗСВ), в чл. 308, ал.1 е предвидено,че дисциплинарните наказания за съдия, прокурор и следовател, административен ръководител и заместник на административен ръководител в съдебната власт са: забележка; порицание; намаляване на основното трудово възнаграждение от 10 до 25 на сто за срок от 6 месеца до две години; понижаване в ранг или в длъжност в същия орган на съдебната власт за срок от една до три години; освобождаване от длъжност като административен ръководител или заместник на административен ръководител; дисциплинарно освобождаване от длъжност. В алинея втора пък на същия текст е посочено, че дисциплинарните наказания за държавен съдебен изпълнител и за съдия по вписванията са: забележка; порицание; предупреждение за уволнение; и уволнение;

            – Законът за адвокатурата (ЗА) в чл. 133, ал.1 постановява, че за извършено дисциплинарно нарушение на адвоката, както и на адвоката от Европейския съюз се налагат следните наказания: порицание; глоба от една до осем минимални работни заплати; лишаване от право да бъде избиран в органите на адвокатурата за срок от една до три години; лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 3 до 18 месеца; и лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок до 5 години при повторно нарушение;

            – По отношение на друга юридическа професия – на нотариуса, Законът за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), в разпоредбата на чл.75 указва, че  дисциплинарните наказания са: порицание; глоба от 1000 до 5000 лв.; предупреждение за лишаване от правоспособност; и лишаване от правоспособност за срок от 3 месеца до 5 години.

Налага се изводът, че и при сегашното законодателство, са налице достатъчно правни средства, за да се въздейства по санкционен начин върху юристите, които не спазват определения правов ред.

De lege ferenda

С оглед на бъдещото законодателство е добре да се помисли върху евентуален Закон за юридическите професии. В него биха могли да намерят място поне следните правни подходи:

- Периодична атестация на действащите юристи (общи професионални изисквания за която и да е юридическа професия или дейност), която да доказва професионалната им пригодност. За доста не-юридически професии има подобни атестации, а юридическите професии не са по никакъв начин по-маловажни, напротив – по-важни са от обществена гледна точка. В такъв случай, те не би трябвало да бъдат оставени на възможността за неадекватност на който и да е техен представител. Удачен тук би бил подходът на ЗННД за лишаване от правоспособност или непризнаване на правоспособност за определен срок, но по отношение на която и да е юридическа професия или дейност;

- Пак там, би трябвало да се предвиди възможна гилдийна регулация, която да въвежда стандарти за ценности, квалификация и професионално поведение за всички юридически професии. Човешката история е доказала, че най-високата резултатност за качество се постига чрез саморегулацията на професионално ниво. Аргумент за това са репутационните изисквания, както и здравия конкурентен дух. По аналогия от ЗА би трябвало да се предвиди лишаване от право да упражнява определена юридическа професия за определен срок;

-  При явно грубо нарушение на правовия ред, би било удачно да има възможност да се отнема дипломата за висше юридическо образование, издадена от съответното българско висше учебно заведение. Все пак, университетите като корпорации не би трябвало да позволяват уронване на техния академичен престиж от който и да е свой дипломант.

Европейският контекст – вместо заключение

Като подкрепа на всичко гореказано добре би било да се припомни следният текст от Договора от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 година, а именно: „Вдъхновени от културното, религиозното и хуманистичното наследство на Европа, от което са се развили универсалните ценности на ненакърнимите и неотчуждими права на човешката личност, както и свободата, демокрацията, равенството и правовата държава…“. Парадоксално погледнато, правова държава може да бъде постигната дори и без юристи, но никога – с „измислени или удобни юристи“.

©Младен Младенов, 27 април 2014