Наскоро правителството шумно обяви увеличение на заплатите на държавните служители. Чухме дори твърдения, че увеличението е достатъчно, за да компенсира инфлационните процеси в страната. Административната реформа изглежда приключила – няма ги вече несправедливите бонуси и допълнителни материални стимули(или поне са силно ограничени), няма го непрозрачното определяне на заплатите, няма го несправедливото оценяване, изчезнаха допотопните надбавки за прослужено време. Сега би следвало да имаме една малка и  добре работеща администрация (подобна цел беше обявена в началото), в която щастливо „пърхат” високоплатени и доволни от всички останали  условия  служители.  Пълното щастие, разбира се, е невъзможно, но на фона на положителните неща, изброени  до тук, завистта от почти всички социални групи в нашето общество- лекари, учители, пенсионери, военни, полицаи и т.н. е поносима цена. В крайна сметка,  новият бюджет ще се погрижи подобаващо и за тях.

     Единствената част от реформата, за която  не достигна времето, беше т.нар. голямо местене. То щеше да бъде уникално по рода си и би влязло в световните учебници, засягащи административните реформи. Поради тази си уникалност, темата с преместването заслужава специално внимание на друго място.

     За съжаление, след като свалим розовите очила, виждаме, че нещата не стоят точно така. Къде е уловката?!  На първо място бих посочил тънката на пръв поглед разлика между понятията заплата и доход.  През годините бяха търсени различни начини за компенсиране на ниските заплати на държавните служители, било то чрез поемане от страна на държавата на осигурителни тежести, чрез увеличен размер на отпуските, „двойни заплати” за работа по европейски проекти, средства, отпускани за работно облекло и т.н. В някои структури /които не бяха преобладаваща част от общата картина/ се ползваха  възможности за допълнително материално стимулиране, независимо дали по линия на законово предвидени възможности за събиране на приходи, чрез икономии от фонд „Работна заплата” или други възможности открити от мениджмънта. Не може да се отрече, че е спорно дали тези системи за допълнително стимулиране са били достатъчно прозрачни и справедливи. Факт е обаче, че в някои администрации, предимно в централната администрация и приходните агенции, правеха доходите прилични, а  държавната служба привлекателна и за висококвалифицирани кадри. Така или иначе, преобладаващата  част от работещите в администрацията не се чувстваха удовлетворени от условията, при които работят. Логично беше да се помисли за реформа в политиката (и не само на доходите) по отношение на администрацията. Възникват обаче два сериозни въпроса:  След като се ограничат възможностите за допълнително материално стимулиране, как ще бъде компенсирана загубата на доходи на служителите и какво ще се случи с доходите на тези, които и до момента не са получавали допълнително материално стимулиране или то е било в незначителни размери? И в двата случая, отговорът изглежда много лесен. Необходими са допълнителни средства, освен ако целта не е друга. С това бяха свързани и основните притеснения на служителите, /особено на тези, които нямаха до този момент възможност за допълнително стимулиране в резултат на пряко разпределение на приходите/. Трудно можеха да се видят в предвидените бюджети средства за подобна реформа. Първоначалните впечатления от резултатите от реформата са, че опасенията се сбъднаха. Служителите, които до момента имаха възможност да получават сериозни допълнителни стимули,  в масовия случай получиха увеличение, което след ограничаването на стимулирането доведе до намаляване на доходите или в най-добрия случай, до запазване на тяхното ниво и нито ще компенсира инфлацията, нито повишената натовареност на служителите в резултат  на серията от „оптимизации” през последните години. В териториалните и местните администрации , и в по-голямата част от второстепенните разпоредители, поради липса на средства,  увеличение на практика не се е усетило като се изключи включването на  т.нар. „клас” в основната заплата. Като стана въпрос за включването на класа, първото нещо, което ми хрумва е изказването на един колега, че за една нощ е загубил 23 години стаж. Масово служители с голям стаж се почувстваха ограбени, а служители с малък стаж – несправедливо пренебрегнати, въпреки, че новият модел осигурява ежегоден растеж на заплатата, дори за неприемливи резултати , но…. ако има средства по бюджета за това. Включеният размер на възнаграждението за клас не води до увеличаване на заплатата, а за коригиране на получилите се разлики в заплатите на „млади” и „стари” служители, /каквото бе допуснато еднократно с въвеждане на новия модел на заплащане/, много администрации нямаха средства. И то си остана. Близки и роднини на „чиновниците” питаха -с 20% или с 30% ви се увеличи заплатата- и не вярваха, че в повечето случаи процентът се движеше от 0, 05% от закръгленията – до 3-5% – там където оскъдните бюджетни средства позволиха малки корекции за смекчаване на разликите   Беше предвидено реформата във възнагражденията да стартира от началото на годината, което предполага, че за този период са и предвидените средства за увеличения на заплати. Стартът закъсня с половин година, но заплатите не бяха повишени със задна дата, което също ощетява служителите и поставя под съмнение финансовата обезпеченост на реформата. Постановлението излезе в последния момент и в краткото време от 1 м. за въвеждането му се допуснаха грешки , а много администрации не се справиха в срок.

     Основният извод от проведената реформа в  заплащането в администрацията е, че в никакъв случай не можем да говорим за сериозно увеличение на доходите нито за преодоляване на сериозните различия между отделните администрации. По-скоро се запазва статуквото, а ако можем да говорим за някакво сближаване, то може да бъде единствено в негативна посока, т. е. от високите към ниските доходи. Факт е, че и към днешна дата има служители, които „се разписват” срещу 400 лева и не се очертава това скоро да се промени.

     Нормално е да има скептици, които веднага ще обяснят, че ако не им харесва, държавните служители могат просто да си потърсят друга работа, а за техните места чакат хиляди безработни. Жалкото е, че в този хор често се включват и политиците, които би следвало да носят отговорност за огромната безработица в страната и да разберат, че ако преди няколко години се проваляха по 2-3 конкурса поради липса на кандидати за дадена позиция, а днес за едно място се борят по сто безработни, то това в никакъв случай не се дължи на повишената привлекателност на държавната служба, а на срива на пазара на труда в България. Напротив, все повече кадърни хора си търсят и намират друго поприще, дори в тези трудни времена, а сред кандидатите за „чиновници” преобладават отчаяни от липса на място за реализация хора, често без достатъчна квалификация и компетентности. А в бизнеса делът на „сивото” заплащане расте ли расте и поставя статистически  ниските заплати в администрацията над тези в реалния сектор! Крайно време е политиците да помислят  дали нещата следва да останат по този начин. Разискването на бюджета за следващата година е добър повод за такъв размисъл. Надявам се и вярвам , че е не е прекалено късно.

Автор: Иван Нейчев – председател на УС на ПОДС