ПРОКРАСТИНАЦИЯ И АДМИНИСТРАЦИЯ

ПУБЛИКАЦИИ | April, 30 2018 | 1 Comment

автор: д-р Младен Младенов

Отлагането на нещата във времето (прокрастинация) е феномен от категорията на негативните, свойствен за всяка една администрация в което и да е общество. Лошата новина е, че това като че ли е основната характеристика, с която може да бъде припозната българската администрация.

От него – във фокуса на превенцията, борбата с него и санкционирането на виновните служители – би трябвало да се интересуват органите на държавна власт, към които е съответната администрация, звената за вътрешен одит и инспекторатите, омбудсманът, административната прокуратура, медиите и цялото гражданско общество.

С това явление се занимават науките и практиките на психологията, правото, мениджмънта, социологията, политологията, икономиката, историята и други.

Проблемът е, че прокрастинацията пряко и сериозно засяга гражданите и юридическите лица, които не могат да чакат безкрайно администрацията „да благоволи“ да извърши нещо, което е в кръга на задълженията й. По-лошото е, че обикновено това „нещо“ е от съществено значение за правата, свободите и законните интереси на правните субекти.

Нека разгледаме един типичен случай на прокрастинация от страна на администрацията и маркираме основните му проявления: правен субект е бил в правоотношение с администрацията, изряден е докрай в този процес и очаква документ за своята добросъвестност, точност и безупречност. Този документ, от рода на удостоверителните (свидетелстващите) е възможно най-несложният, издаван от администрацията, защото трябва да следва само един-единствен критерий: „съответствието между документа и удостовереното с него“ (виж Тълкувателно решение № 5/2012 на Върховния касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, по тълкувателно дело № 5 по описа за 2012 г., докладвано от съдия Татяна Върбанова и съдия Зоя Атанасова). Правоотношението, например – предоставяне на услуга, е изчерпано откъм всички свои елементи от страна на правния субект, дори и от деривативните такива – услугата е предоставена в срок и с най-високото възможно качество на пазара на подобна услуга, всички документи на хартиен и на електронен носител са депозирани също в срок, но и нещо повече – платената от администрацията сума за услугата е декларирана и върху нея са начислени и вече платени дължимите данъци и осигуровки. Правният субект сам е изготвил проекти за препоръчителни писма на български и на английски език и ги е изпратил на администрацията (за нейно улеснение) и очаква същите в разумен срок, защото биха му послужили пред друга администрация или пред който и да е друг правен субект като уверение в неговия професионализъм и изрядност.

Администрацията забавя издаването на препоръчителните писма 45 дни. Това се случва въпреки десетките напомняния от страна на субекта – по телефона, лично и с електронни съобщения, за важността и значението им за него. Странното е, че около 90% от работата е извършил самия субект – чрез подготовката и изпращането на проектите на препоръчителните писма и напомнянето за придвиждането им до окончателното им оформяне. След като е налице съответствие между удостоверените факти в проекта на документ и действителността, крайният документ би трябвало да бъде издаден незабавно (в случая – по аргумент от чл.57, ал.4, изречение първо, предложение първо, трето и четвърто от Административнопроцесуалния кодекс). Дори да се приеме – а няма основание – окончателния фатален 7-дневен срок по горната разпоредба, той отдавна е абсурдно несъразмерно несъобразен при съотнасянето му с 45-дневния срок на нищоправенето.

Всъщност, касае се за дейност по административно обслужване по смисъла на § 1 от Допълнителни разпоредби (ДР) на Закона за администрацията (ЗА). Хипотезата тук е най-близо до „извършване на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице“ – издаване на удостоверително-препоръчителен документ – в условията на § 1., т.2, б.“в“ от ДР на ЗА. По същността си тази административна дейност е с най-ниска степен на сложност, сравнена например с тежки експертни или процедурни производства от рода на начетните, одитните, ревизионните и надзорните производства, например.

Обикновено оправданията на администрацията, за бездействието си по тези по същността си лесни дейности в кръга на задълженията й са от следния характер:

Първо, налице са по-важни задачи. Контрааргументът тук е, че във всяка правова и демократична държава администрацията работи за гражданите, а не обратното. Това означава, че интересите на гражданите са приоритетни и никакви други измислени „важни ангажименти“ не са валидни като обосновка.

Второ, задачата е трудна. Контратезата е, че „отлагането за после“ обичайно наистина е свързано с някаква трудност, която води до афекти от негативната част от спектъра. При разгледания казус – типичен по честотата на срещането си – не става въпрос за нищо подобно. Нещо повече – обикновено (както бе отразено по-горе) проекти на документа вече са налице, и същите просто трябва да бъдат сравнени с действителните факти по случая. Нищо повече.

Трето, твърди се, че трябва да се спази процедурата на „добрата организация“. Напротив, няма нищо по-невярно при подобна ситуация. Дори тези препоръчителни писма да бъдат съгласувани от десетки админестративни звена в съответната администрация, след като отразеното в текста отговаря на действителното състояние на нещата, това съгласуване би могло да бъде извършено в рамките на един час.

Четвърто, администрацията поставя въпроса защо са нужни горните документи. Груба грешка, която трябва да бъде наказана дисциплинарно и административно. Служителите в администрацията нямат право да преценяват защо са нужни каквито и да е било административни услуги на който и да е правен субект. Това правовата и демократична държава е предоставила само и единствено нему при наличието на фундаменталните му права и свободи – право на избор, право на труд, право на личен живот, свобода на съвестта, право на мнение, право на търсене и на получаване на информация, право на предложения до държавните органи и множество други, които могат да бъдат изведени пряко от Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“ от Конституцията на Република България (КРБ).

Пето и само условно последно, налице е смешната мотивировка, че „няма практика за издаване на подобни документи“. По-несъстоятелно оправдание едва ли може да има. Ако няма такава практика, въпросът е – защо същата съществува навсякъде в цивилизования свят, и тази администрация не трябва ли да бъде сериозно реформирана, след като изостава от стандартите за поведение на сродните си такива по света. По-смущаващото е дори, че се отрича наличието на проекти на документите, съставени от правния субект, за улеснение на администрацията. Въпреки това, окончателен документ не е издаден. Единствените верни отговори за наналичието са два – или нежелание, или просто мързел.

Описаният казус е болезнено известен на стотици хиляди правни субекти, попадали в зависимост за административни услуги от страна на българската администрация. Нейната прокрастинация е направо легендарна – от рода на хорър-сценариите и/или на „Кафка-романите“. Трябва обаче ясно да бъде назован нейният генезис: немарливост, неизграждане на елементарни трудови навици дори след десетки години т.н. „стаж“, професионален страх, липса на мотивация, нежелание за развитие – личностно и професионално, ниско самочувствие, неудовлетвореност, ужас от евентуалната нужда от аргументиране на написаното, тежка бюрокатична организация и така нататък.

В заключение може да се каже, че постоянно декларираните от българското правителство намерения за реформи в публичния сектор трябва да бъдат подкрепени. Предложението тук е да се започне с изкореняването на прокрастинацията – чрез тежки и неминуеми дисциплинарни и административни наказания по отношение на държавните служители, които допускат, приемат, оправдават и прикриват наличната такава. Прокрастинация и администрация са несъвместими същности в едно добре уредено общество с реално действащи институции. Защото administratio (лат.) е нищо друго освен „управление“, а същото е адекватно към днешния ден и е изискуемо в пълния си обем именно днес. Утре то може да бъде заменено с друго по-работещо, на базата на цивилизационните и конституционни правила. Новото управление ще има нужда от нова администрация. По друг начин казано – администрация със склонност към прокрастинация не ни е нужна. Нито утре, нито сега.

©д-р Младен Младенов, 30 април 2018



  1. [...] ни от статиите „Прокрастинация и администрация“, http://pods-bg.org/?p=2568 и „Административната асиметрия“ http://pods-bg.org/?p=2583. В [...]