СЛЕДОВАТЕЛ И ОБВЪРЗАНА АДМИНИСТРАЦИЯ

автор: д-р Младен Младенов

В чл.128 на Глава шеста „Съдебна власт“ от Конституцията на Република България (КРБ) изрично е отбелязано, че следствените органи са в системата на съдебната власт, както и че те осъществяват разследване по наказателни дела в случаите, предвидени в закон. В следващия текст – чл.129, конституционният законодател е приел, че съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от съдийската, съответно прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет. По този начин от гледна точка на конституционния им статут им като публични длъжностни лица, следователите са приравнени на съдиите и прокурорите. Разпоредбата на чл.133 пък постановява, че организацията и дейността на Висшия съдебен съвет, на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, статутът на съдиите, прокурорите и следователите, условията и редът за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както и за осъществяване на тяхната отговорност, се уреждат със закон.

Този нормативен акт е Законът за съдебната власт (ЗСВ). Неговият чл.154 е императивен – разпорежданията на следователите във връзка с разследването са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани.

По смисъла на чл.52, ал.1, т.1 следователите са част от кръга на разследващите органи, а съобразно чл. 193 те, заедно с прокурорът са и органи на досъдебното производство.

Разпорежданията на следователите са тези неокончателни актове по движение на производството, които имат преди всичко процесуален характер. Те могат да бъдат свързани с призовавания и съобщения, изискване на документи или вещи, издействане на становища, и други подобни. В същинския смисъл на думата, разпорежданията по чл.154 от ЗСВ не са постановленията по смисъла на чл.199, ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). – в досъдебното производство прокурорът и разследващите органи се произнасят с постановления. От чисто документална страна обаче, разпорежданията на следователя могат да използват и тази стриктна форма на акт – всяко постановление съдържа: данни за времето и мястото на издаването му, за органа, който го издава, за делото, по което се издава; мотиви; диспозитив и подпис на органа, който го издава (чл.199, ал.2 от НПК). От такъв формализъм обаче няма нужда, защото разпореждането може да бъде дадена в свободна форма, стига да е ясно правилото за поведение, както и кой кому го насочва като заповед.

Обвързаната администрация е тази, която трябва да следва точно определено поведение, посочено ясно и категорично или от законодателя, или от орган на държавна власт, комуто администрацията дължи безусловно подчинение. Но докато за действащите правни норми въпросът за безусловната им задължителност не може да бъде поставян поради аксиоматичния му положителен отговор, при подчинението на орган на държавна власт администрацията трябва да изследва поне два въпроса – законоустановеността на тази безусловна подчиненост и първоначалната формална валидност на акта. С оглед на коректност и издържаност трябва да се отбележи, че обвързаната администрация най-често е споменавана с термина „обвързана компетентност“. Двата правни института обаче само на пръв поглед са синонимни форми на едно и също правно явление. Всъщност, обвързаната администрация терминологично се отнася към организационното и процесуално подчинено поведение на екипа, подпомагащ органа на изпълнителна власт или действащ като такъв (макар и от друга власт), както и на самия орган; докато обвързаната компетентност изразява невъзможността за избор на който и да орган на власт да действа по друг, освен по един строго определен начин при извършване на процесуално действие, но най-вече – при издаване на юридически акт. В този смисъл, обвързаната компетентност е по-широкият правен етикет, касае предопределеността на актове и действия на органите на власт – и за случая, по смисъла на чл.154 от ЗСВ – „всички държавни органи“. Наистина, и правната догматика, и юридическата доктрина най-често разглеждат обвързаната компетентност през призмата на действителността на акта. Пример в тази насока е Тълкувателно решение № 4 от 22 април 2004 г. на Върховния административен съд, дело № ТР-4/2002 г. на Общото събрание на съдиите, докладчик съдията Андрей Икономов: „В случаите, когато административният орган действа при условията на обвързана компетентност, посочените в нормативния текст условия са такива за материалната законосъобразност на административния акт. При тяхното наличие органът е задължен да издаде акта“.

Законоустановеността на подчинеността на администрацията на разпорежданията на следователите във връзка с разследването вече бе спомената по-горе при цитирането на чл.154 от ЗСВ. Кратко казано, трябва да е налично правило, закрепено в закон, че администрацията се подчинява на някои или на нещо. Няма нужда от втора правна норма от законов характер, която да заповядва на администрацията същата подчиненост на разпорежданията на следователите. Още по-абсурдно би било оправданието, че такова нещо не е разписано в наредба на министър, инструкция на изпълнителен директор на изпълнителна агенция, кмет на община, камо ли пък във вътрешни правила, методологии, процедури и други подобни.

Първоначалната формална валидност на акта произтича от неговия характер – официален документ. Законовата дефиниция може да бъде намерена в чл.93, т.5 от Допълнителната разпоредба на Наказателния кодекс (НК) – “Официален документ” е този, който е издаден по установения ред и форма от длъжностно лице в кръга на службата му или от представител на обществеността в кръга на възложената му функция. Тоест, ако няма съмнение за процесуалния ред за издаването на разпореждането (а не че е издаден произволно и не по правилата); ако не съществува недоверие, че този акт е издаден от следовател (а не от някой друг, без значение кой); ако не е налична липса на увереност, че следователят е издал разпореждането в кръга на службата му (а не като частно лице, например), то не биха могли да съществуват каквито и да е било рационални опасения за грешки или недостатъци от чисто юридически характер при буквалното и незабавно изпълнение на този акт. От професионален (експертен) характер такива терзания може и да са налице, но законовата максима ги игнорира, защото с разпореждането си следователят е създал правило за поведение и е поел отговорността за това правило.

Тук изрично трябва да се отбележи новата разпоредба на чл. 360а (ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) на ЗСВ, което е в смисъл, че органите на съдебната власт извършват удостоверителни изявления, издават актове и извършват всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма. Тоест, електронната форма на тези актове би имала същата сила като устната и като писмената форма.

Администрацията трябва да помни, че в чл.405 от ЗСВ е предвидено, че който не изпълни разпореждане на съдия, прокурор, следовател, държавен съдебен изпълнител или съдия по вписванията, дадено по съответния ред въз основа на този закон, се наказва с глоба от 50 до 2000 лв., ако не подлежи на по-тежко наказание. Глобата се налага с разпореждане или постановление, след като на лицето се предостави възможност да даде обяснение във връзка с нарушението. Наложилият наказанието съдия, прокурор, следовател, държавен съдебен изпълнител или съдия по вписванията може да отмени или да намали глобата по жалба на наказаното лице, подадена в 7-дневен срок от съобщението.

При тази нормативна постановка на нещата, администрацията трябва да приеме за свое ръководно правило, че е обвързана с разпорежданията на следователите, адресирани до нея. Недопустими са каквито и да е било несъгласия, неудовлетворени, дебати, дискусии и други подобни. Правното задължение е за безусловно, точно и бързо изпълнение. Ако това не се случи, могат да бъдат задействани съответните законоустановени санкции. След като това изключително рядко се случва на практика, първият интуитивен извод е, че администрацията изпълнява разпорежданията на следователите във връзка с разследването.

ãд-р Младен Младенов, 25 ноември 2016