НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ОБЩ ПОДХОД КЪМ ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА

автор: д-р Младен Младенов

Общоизвестно обстоятелство, което дори не се нуждае от доказване е, че доверието на гражданите и на бизнес-организациите към публичните институции и служители е критично ниско – близко до нулата.

Факторите за наличието на този негативен обществен феномен на легитимност са много, но един от тях несъмнено е свърмзан с разпокъсаността на правната материя относно публичната служба в България. Вече почти никой (освен съставителите й) не се съмнява, че от нормативна страна не трябва да съществуват различни уредби в различни закони, уреждащи статута на заетите на обществена служба, например: Закон за съдебната власт, Закон за държавния служител, Закон за министерството на вътрешните работи и други. Необходима е сериозна конституционна и законодателна реформа, която да намери еманацията си както в конституционен принцип, така и в Кодекс за публичната служба.

Само и единстено по този начин ще се получи ефектът на осмисляне, цел и съществуване на обществените властови организации и на заетите в тях лица. Най-малко следните аспекти трябва да се имат предвид:

Законодателството трябва да бъде издържанно в следната поредност – още в основния закон (Конституцията) следва да е виден общия знаменател на която и да е институция, облечена с власт, както и на ангажираните в нея лица, без значение от правоотношението им с нея (т.е. – юридическата му класификация). Този общ знаменател би трябвало да е основан върху следния критерий – достъпът дори до една стотинка или един евроцент обществен ресурс – като заплащане, осигуряване, ползване на вещи или каквато и да е привилегия (която при други случаи би изисквала ангажиране на лични средства). Като допълнителен критерий трябва да се вземат предвид всякакви други неизмерими като паричен еквивалент обществени блага като – академични длъжности и титли, почетни председатели, участия в съвети, бордове и други подобни. Но най-важното при този подход е: от президента на Републиката през съдията и прокурора до младшия експерт в която и да община – всички трябва да имат един и същ правен статут. Надграждащите изисквания към него могат да бъдат уредени – както и досега – в специалните закони. И още нещо – учителите, свещенослужителите и лекарите (формиращите, поддържащите и защитаващи ценностите лица-институции) също трябва да придобият статут на лица на публична служба (при следване на бюджетния критерий на заплащане на труда).

Общите изисквания трябва преди всичко да акцентират на ценностната настройка на кандидата за публична служба – принадлежност към цивилизационните устои на европейската култура, ангажираност към демокрацията и правовата държава, доказана почтеност и отговорност, липса на сериозни правонарушения, формална и функционална грамотност на високо ниво (включително и владеенето на поне един чужд език). И не – не е вярно, че не могат да се намерят хора, отговарящи на горните критерии. Виден факт е, че десетилетия досега те се „избутваха в ъгъла“, за да се дава шанс на тези, които комфортно се надяват на „отрицателната селекция“.

Заплащането в публичния сектор обаче би трябвало драстично да се увеличи. За да са налице качествени кандидати, те трябва да са силно мотивирани. Средствата за увеличените възнаграждения в публичната сфера и сега са налице – проблемът е, че те се разпределят между много „ползуватели“. Именно „ползувателите“, които само потребяват, но не създават публичен продукт (или, ако създават – той е извън времето и некачествен) трябва да бъдат освободени, за да търсят други реализации в живота си. Освободените от тях средства от „Фонд работна заплата“ трябва да се разпределят между останалите на публична служба лица. Но още едно действие е необходимо веднага – отчетливо стратифициране на възнагражденията в публичния сектор. То трябва да отчита четири важни критерия – длъжност, отговорност, рискове и компетенции. Длъжността на министър-председателя е неизмерима с длъжноността на някакъв си директор в „независим регулатор“, за което е абсолютен nonsense последният да получава по-високо възнаграждение от първия. Отговорността на финансовият контрольор надхвърля стотици пъти отговорността на безличният служител в звеното по „управление на процесите“, за което и възнаграждениято на първият трябва да е поне пет пъти по-високо. Рисковете за разследващия полицай са несъразмерно по-високи от тези на служителя в министерството, който се занимава с протоколните срещи на министъра, и е ясно, че ако се търси по-висока заплата, последният трябва да кандидатства за работа, подобна на тази на първия. Компетенциите на служителя с образователна и научна степен „доктор“ са категорично доказано по-ясно изразени от тези на колегата му с образователна степен „бакалавър“ и не може и да има съмнение кой трябва да получава три пъти по-високо възнаграждение. Такиви са и компетенциите на служителя, бил в задгранични мисии, като възнаграждението трябва да е съответстващо и след завръщането му тук.

Безвъзмездната работа в полза на обществото и за обществен пример трябва да бъде отразена в закона и в длъжностните харакперистики на служителите на публична служба. Например, поне три дни в годината, те трябва да преподават безплатно в учебни заведения (например като разясняват що е гражданско общество, какво е демокрацията, как действа законът), грижат се за околната среда (например – засаждат дръвчета), или помагат на явно нуждаещи се членове на обществото (например – привеждат в по-угледен вид тротоара пред къщите на самотно живеещи хора). Тези действия трябва да бъдат документирани по надлежен начин, като след това същите се отчитат при годишните атестации на съответните служители.

Лимитиран престой. Да, именно – публичната служба не трябва да е професия! Това, че си учител, означава, че това е основната ти трудова дейност, но не означава, че очакваш само и единствено заплащане от публични фондове. Понеже последните винаги са сигурни, очакващият възнаграждение от тях индивид неминуемо се превръща в тунеядец. Въпрос на време и на вътрешна съпротива е кога и до колко. Затова би трябвало да се въведе статутен мандат, подобен на конституционноопределените мандати на съдии, прокурори, следователи, президент, конституционни съдии и т.н. Например, за публичните служители в администрацията на изпълнителната власт би било удачно да се въведе двугодишен неплатен sabbatical – освобождаване от публична служба, за да се преосмисли смисълът й, както и очакванията на гражданите към нея. Това би трябвало да се случва след 10-годишен предстой като публичен служител, независимо от спиранията и прекъсванията, също и независимо от основанията за това (платени и неплатени отпуски, преминаване от една месторабота на друга, като и европейските и международни структури също се вземат предвид). След дву-годишното прекъсване може да се кандидатства на равна основа за публична служба с младежите, навлизащи на пазара на труда или с гражданите, които още не са били публични служители. Ефектът от подобен подход би бил потресаващо виден още в първите три години – рязко отговорно и заинтересовано отношение към публичната служба поради нейната достъпност, а не „бетониране доживот“ на едни и същи персони. За съдии, прокурони и следователи периодът на престой на служба би трябвало да е 4-годишен. Проблемът е, че техните длъжности дават достъп до почти неограничена власт, а тя влияе вредоносно на психиката и ценностната система. Затова, противотежестта би трябвало да е четиригодишен престой вън от системата на съдебната власт. След това може да се кандидатства за нов достъп до нея. За публични категории длъжности и лица като президент, омбудсман, министри, областни управители, кметове, ректори, декани, народни представители и други, където властта е още по-невъобразимо примамлива, би било удачно да се въведе забрана за втори мандат пожизнено.

В обобщение – всички бюджетни служители трябва да са служители на публична служба. Те дължат публични дейности, услуги и резултати на своите избиратели, данъкоплатци, граждани. Техните служебни задължения не са самоцел, а обществени потребности. Ненужните публични структури и/или ненужните публични служители трябва да се закрият, респективно – да се освободят. Останалите, за които е налице обществена нужда, трябва да се ре-финансират със силно мотивиращи за заетите в тях лица публични средства. Нов, позитивен селекционен подбор трябва да бъде приложен и само най-достойните кандидати трябва да се рекрутират на публична служба (като им се осигуряват условия, надхвърлящи или поне равни на тези за сходни занимания в частния сектор или в личния им живот). Хубавите новини са много, но поне две от тях трябва да бъдат отчетени още сега. Първо, с навлизането на новите технологии, компютъризацията и изкуствения интелект, обществената дейност изисква все по-малко заети в нея, при по-високо качество и бързина на услугите. Второ, частният сектор винаги е предоставял практически безкрайни възможнсти за реализация. Квалифицираните бивши служители на публичната служба биха били благодарни на Съдбата за възможността си да развият огромния си творчески потенциал в частния сектор, понякога и при по-добро възнаграждение, признание и удовлетвореност от работата.

©д-р Младен Младенов, 13 юли 2019