автор: д-р Младен Младенов

Човешкото общежитие е изградено върху основата на взаимопомощта. Тя се изразява във всички ежедневни взаимодействия между отделните индивиди. Няма значение в каква роля се намира отделната личност – персонална, групова, институционална, абстрактна.

Именно тук се натъкваме на една системна груба грешка на българската публична среда – отношението на някои лица на публична служба към „обикновените хора“ чрез клишето „Този/тази/тези толкова ли не знае/ят?…“.

Без значение е какво „не знаят гражданите“ – дали какво е „СУП-ата“ (Софтуер за управление на приходите на Националната агенция за приходите); дали коя е „Седемнайската“ (Декларация по чл.17 от Правилника за издаване на българските лични документи); дали къде трябва да се плати таксата („Защо сте застанали на това гише?!“); дали колко трябва да се плати („Ами, Вие не знаете ли колко трябва да платите?“); дали по какъв начин трябва да се попълни заявлението („Не Ви ли е ясно, че не става с тази бланка?!“); дали кога може да се извърши действието (“Защо идвате точно сега?!”).

По този начин вътрешноведомственият жаргон; мързеливата трансформация на нормативни разпоредби в наименование на точка в математическа поредност; пространствената несигурност и безотговорност; финансовата и бюджетната безхаберност; вменяването на вина у гражданина, но никога на самата администрация като цяло; патерналистични упреци и други подобни вгорчават ежедневно живота на българските граждани, накърнява достойнството им и ги довежда до състояние на гняв и ярост.

Древната латинска максима казва, че на разумният човек и малко разяснение му е достатъчно. Това е така, защото разумният по дефиниция е и разбиращ. Насочването му от друг, който знае и е добросъвестен е повече от доволно. Сентенцията е кратка, но запомняща се – Sapienti sat.

Е, именно тук грешат някои персони на публична служба. Те допускат логическата грешка да смятат, че това което знаят те по служба е общодостъпно знание за всички хора, няма нужда да им го разясняват, и едва ли не другите злоупотребяват с изиграването на незнанието си. Налице е погрешно предположение, че информацията в службата е житейска информация, каквато е например тази по метереологичната прогноза.

Това е логическа грешка от категорията „позование на популярност“ – нещо да се смята за познато, общоизвестно или леснодостъпно, само затова, че се знае от някаква специфична група, в случая – от администрацията, която счита самата себе си за елитарна. Последната пропозиция е съмнителна. Първо, според чл.116, ал.1, изречение първо от Конституцията на Република България „държавните служители са изпълнители на волята и интересите на нацията“. Несериозно е изпълнителите да считат себе си са елит, или поне – не в това си качество. Второ, и то е още по-съществено – ако в демократична и правова държава някой счита себе си за „елит“ на базата на някакви професионални критерии, то това трябва да бъде подтиснато в зародиш чрез ограничителни правни разпоредби. Време е за публичен дебат за въвеждането на нормативен лимес, пресичането на който да е невъзможно от който и да е (дори и от най-признатият от всички меритократ). Например – несъвместимост на каквато и да е публична служба след 10-годишен период от време (като календарен сбор от всички местослужения на публична длъжност) за период на stand-by от 3 години. Именно през този „гратисен период“ си „от другата страна на барикадата“. Търпиш всички удачи и неудачи от това. Получава се персонално отрезвяване и социално очовечаване. Alas, ако сегашното състояние на нещата се запази, чиновническият произвол ще се засилва ежеминутно, докато достигне до предела си на търпимост от страна на обществото.

Каузалният въпрос е – умишлено ли се допуска разглежданата по-горе логическа грешка или това става неумишлено?

Първи сценарий – грешката е умишлена. При подобно положение на нещата е налице злоупотреба със служебно положение, неизпълнение на служебни задължение, нарушаване на всички етични правила във връзка с поведението на държавните служители и какво ли още не. Тоест, грешката е целена – самото предположение е неверно, без това да е следствие от грешни първоначални предпоставки или логическите връзки между тях. Тук при всички положения е налице виновно поведение на държавния служител.

Втори сценарий – грешката е неумишлена. Тя е породена от толкова стеснена мисловна дейност на лицето на публична служба, че се поставя въобще въпросът – как въобще това лице е преминало конкурсната процедура? Защото начинът му на разсъждение е повече от детински, на базата на инфантилния мисловен подход: „След като аз знам/искам нещо, то всички го знаят/искат“. Тук незабавно би трябвало да се стартира процедура по освобождаване, поради непригодност (професионална, която за съжаление произтича от житейска такава).

Трети сценарий – налице е микс между умисъл и липса на умисъл при допускане на грешката. Това е доста комплициран сюжетен план, но той удвоява абсолютната несъстоятелност на лицето, което в качеството си на публичен служител разсъждава по подобен начин. Обществото не бива да търпи подобни индивиди на обществена служба, защото същият е опасен за всички, включително за себе си.

Добрата новина е, че ако са налице достатъчно йерархични, менторски, супервайзърски, одитни и вътрешни контроли и процедури, това не би могло да се случи, понеже администрацията работи в екип. Просто грешката би трябвало да може да се изправи на момента, като се приложи правилото Sapienti sat. Спокойното, добросъвестно и професионално разяснение на който и да е гражданин обикновено води до доброволното, законосъобразно и точно изпълнение на публичните му задължения и пълното реализиране на права, свободи, възможности и законни интереси.
©д-р Младен Младенов, 22 март 2019