.

автор: д-р Младен Младенов

            Безспорно е, че и администрацията, и съдилищата, и правната теория приемат, че сроковете за административния орган са инструктивни. Това виждане е закрепено по догматичен начин в Постановление № 4 от 22.IX.1976 г. по гр. д. № 3/76 г., Пленум на ВС. Макар този съдебен акт да има за предмет „обобщаване на съдебната практика по някои въпроси от Закона за административното производство (ЗАП)“, съдебната практика и при действието на настоящия Административнопроцесуален кодекс (АПК) винаги стъпва на същата трактовка за тези срокове. Доктрината с удоволствие възприема това догматично положение в неговата безспорност и категоричност (защото го използва „наготово“); администрацията се уповава на него в търсене на комфорт и себереализация (защото „извлича ползва“ от него). Тази правна конструкция обаче вече не е истинна.

В постановлението тогавашният Върховен съд твърди, че „за административния орган сроковете…са инструктивни и с изтичането им не се преклудира възможността да се произнесе по искането, с което е сезиран. Издаденият по-късно акт е действителен…“ И сега никой не би могъл да оспори нито че с изтичането на сроковете не се преустановява възможността на административния орган да се произнесе по искането, нито че издаденият по-късно акт е действителен. Въпросът е в квалификацията на самите срокове.

През изминалите 40 години животът, както и правото са променени до такава степен, че някои правни постановки вече не могат да бъдат поддържани. Времето не само се „забързва“, но също така се и „сгъстява“. То става все по-ценен ресурс, и правото отчита тази негова важност чрез всички свои проявления – законодателни, практически и теоретични. Достатъчно е да се спомене постановката „единно време“, и най-вече – разпоредбата на чл.6, ал.2 (доп., ДВ, бр. 50 от 2016 г., в сила от 1 юли 2016 г.) от Закона за електронното управление (ЗЕУ) – времето за настъпването на факти с правно или техническо значение се отчита и удостоверява с точност до година, дата, час, минута и секунда, при отчитане на часовата зона. След като понастоящем и секундите имат правно значение, как въобще би могло да се оправдае неспазването на какъвто и да е срок от страна на администрацията?

            Точно това е имал предвид и съвременният български законодател и в общия процесуален закон. В разпоредбата на чл.16 от АПК той посочва, че процесуалните действия се извършват в сроковете, определени от закона, и за най-краткото време, необходимо според конкретните обстоятелства и целта на действието или на административния акт. Тоест, законодателят предвижда само две хипотези относно сроковете; първата – те да се вместят в предвидената от закона рамка за тях, и втората – те да са дори по-кратки от нормативно изискуемото, когато това е възможно. Липсва трета хипотеза – за надхвърляне на законоустановените срокове, т.е. – за пропускането им.

За сметка на това, в същия кодекс са предвидени административни наказания, като в санкционните състави и на чл.302, и на чл.303 общото е, че те са базирани на неспазване на срокове.

            От това следва, че законодателят все пак има хипотеза, но – за неспазване на сроковете в административния процес, и тя е санкционна хипотеза в самия АПК. Няма нужда тук да се обосновава, че ако са налице предпоставките за това, неспазването на тези срокове може да ангажира и която и да е друга правна отговорност извън административнонаказателната – наказателна, дисциплинарна, деликтна. Тоест, тези срокове не са инструктивни, а задължителни, но няма нужда те да бъдат наричани нито по единия, нито по другия начин. Просто трябва да бъдат спазвани или съкращавани от самата администрация.

            Съдебната практика, както и правната теория трябва да имат отговорността, смелоста и силата на преодолеят догматичното схващане относно инструктивния характер на сроковете в административния процес. Но, на първо място това трябва да направи администрацията, от която започва всеки един административен казус. Ако тя винаги спазва законоустановените срокове, вече е безсмислено да се търси каквато и да е тяхна квалификация. Но удовлетвореността на гражданите и бизнеса от работата на органите на власт и техните администрации би достигнала качествено ново ниво. А удовлетвореността води и до доверие – цел, към която публичните власти понастоящем се стремят по всякакъв формален декларативен начин. Вместо това, нека реално дисциплинират себе си и своите служители просто към спазване на законоустановените срокове. Резултатът ще е видим, бърз и категорично положителен.

ãд-р Младен Младенов, 31 август 2016, София