С Решение от 12 юли 2016 година, постановено по делото „Маринова и други срещу България“, по съединени жалби №№33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61863/11, съдиите от Пета секция на Европейския съд по правата на човека в Страсбург дават едно ново и пространствено казуистично разяснение на концепцията за общата процесуална забрана за преследване на граждани, дали сведения за предполагаеми нарушения на длъжностни лица (за краткост по-надолу в теста – Концепция за общата процесуална забрана).

Текстът на съдебния акт, постановен на английски език, се явява благоприятна основа за осветяването на езиково-понятийно-правните лакуни в българския контекст, по отношение на тази юридическа концепция в правовите и демократични държави, а в частност – и по смисъла на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, придобила известност кат Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Така например report, allegation, complaint не могат по повърхностно-лингвистичен начин да бъдат превеждани просто като „сведение, твърдение, оплакване“, нито пък да приемат по един схоластично-правно-позитивен маниер разбирането за съответствие с намиращите се в действащото българско законодателство „доклад, заявление, жалба“. Също така, public official е не само „длъжностно лице“, дори не само „държавен служител“, а „публичен служител“ – в смисъл на всяко физическо лице, ангажирано със служба към обществото и държавата, без значение дали е в законодателната, изпълнителната, съдебната власт или дори в независими от тях органи, организации, ведомства, институции и други подобни. Напротив, ако въобще съществува „Спор за универсалиите“ по отношение на терминологията, касаеща Концепцията за общата процесуална забрана, то този диспут би акцентирал именно върху разширително тълкуване на горните понятия в контекста на Правовата държава, независимо в коя национална правна система тези названия имат позитивно правно проявление.

Съдебният състав по делото „Маринова и други срещу България“ коректно отчита относимите национални правни разпоредби, като за целите на настоящето изложение трябва да се посочат цитирания на Конституцията на Република България (КРБ), както и на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). В оригиналния английски текст те биха звучали като „смътно познати“ текстове за някои индоктринирани само и единствено с национален правен контекст български юристи, поради горепосочените лакуни.

Мотивите на съда обаче са изключително прецизни и акуратни. Те отчитат „…възможността в демократично общество, управлявано от Върховенство на закона,  частните лица да дават сведения за твърдени нередности в поведението на длъжностните лица, към органите на властта, компетентни да разглеждат такива случаи. Тази възможност е едно от правилата на Върховенството на закона“ (точка 89 от решението).

По-надолу (точка 90) е записано, че „…гражданите трябва по принцип да могат да правят оплаквания срещу длъжностните лица до техните горестоящи в йерархията, без риск от наказателно преследване, дори когато оплакванията са равнозначни на твърдения за извършване на престъпление, и дори когато същите при проверка се окажат неоснователни“.

Такъв е „духът на закона“ и в настоящето българско законодателство. Само филистерското вторачване в „буквата на закона“ не позволява на някои „тълкуватели“ да разберат ценностното натоварване на Концепцията за общата процесуална забрана и действието й в цялата правна система. Ако тук въобще има „проблем“ при тълкуването и разбирането, той се корени във формулировката на правилата на горната Концепция. В международното право и в конституционните текстове тази формулировка е позитивна – създава или приема за правно налични основни права на гражданите на изявления към властите. Концепцията за общата процесуална забрана изразява абсолютно същото правно положение, но чрез една негативна правна конструкция – забранителна правна норма за преследване на тези лица с изявления до властите. В българската правна система тя се намира в принципната постановка на чл.108, ал.2 от АПК, която буквално заявява, че „никой не може да бъде преследван само заради подаването на предложение или сигнал при условията и по реда на тази глава“ (има се предвид Глава осма. Предложения и сигнали от АПК).

Под „преследване“ би трябвало да се разбира всяко едно процесуално правно действие, което би ангажирало каквато и да е юридическа отговорност на това лице. С подобно тълкуване обаче ограничените правни реакционери към момента не се съгласяваха. Те не отчитаха нормативния статус на чл.108, ал.2 от АПК. А той беше и е на конституционна разпоредба, намираща се в законов нормативен акт. В една бъдеща Конституция (или в изменения и допълнения на настоящата) подобна норма със сигурност би намерила своето систематично място.

В чл. 45 от КРБ е записано, че гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. В чл.56, изречение първо – че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. А пък  в чл.30, ал.1 от основния закон  – че всеки има право на лична свобода и неприкосновеност. Втората алинея на същия текст добавя, че никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон.

При систематичното тълкуване на тези конституционни разпоредби също може да се изведе Концепцията за общата процесуална забрана – гражданите имат право на защита срещу посегателство върху личната си неприкосновеност, включително и при подаването на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Тази защита при условията и по реда, определени със закон. В случая тази роля се изиграва от Административнопроцесуалния кодекс. Правилото се явява „огнен вал“ срещу каквото и да е желание, настроение или каприз на длъжностните лица, срещу които е подаден сигнал или по отношение на които е направено предложение, да ангажират държавната власт с насилие срещу гражданина, автор на горните фактически и правни изявления. В този смисъл, решението „Маринова и други срещу България“ категорично доказва Концепция за общата процесуална забрана по един убедителен и интелигентен начин. Ако някой все още не я възприема и прилага, грешката очевидно не е в Правото.

д-р Младен Младенов, София, 14 юли 2016