В модерния социален и политически контекст прагматизмът не само може, но и трябва да бъде разглеждан като критерий за правомерността на актовете и действията на администрацията.

Сам по себе си, прагматизмът е насоченост на действията за постигане на целените резултати по възможно най-бърз и с минимални усилия начин, базиран на здравия разум.

Правомерността е съобразността с изискванията на Правовата държава. Тя съдържа в себе си законността, но в множество от своите измерения дори я надхвърля.

При видимите дефицити на човешки, финансови и времеви ресурси в съвременната публична сфера, прагматизмът по съвсем естествен начин се явява критерий за законността, ефективността, ефикасността и икономичността на органите на власт и техните администрации.

Двустранната връзка между прагматизма и правомерността към момента обаче е изградена на базата на парадокса. От една страна, администрацията пилее много време и усилия в статистика и отчетност, за да докаже изискуемата от нея по дефиниция правомерност, като по този начин рационализира съществуването си, но руинира прагматизма strictu sensu. От друга страна, игнорирайки някои категорични правни разпоредби с цел „да си свърши добре работата“, тя не само прегазва правомерността, но обезсмисля присъствието на прагматизма навсякъде около нея. Като следствие на тези два аспекта на горния парадокс, гражданите все повече губят доверие в публичните служби.

За да бъде възприета тезата на настоящето изложение, ще бъдат дадени няколко примера.

На първо място, не е ясно защо администрацията упорито отказва да замести традиционното административно производство с алтернативните способи за неформално решаване на въпроса пред и от административния орган, изрично дефинирани в разпоредбите на чл.9, ал.4 и осемте алинеи на чл.20 от Административнопроцесуалния способ като правия институт „споразумение“. По друг начин разгледано, правомерността на решението „по преписката“ има същата сила, както и споразумението. Прагматизмът казва, че във всички характеристики на производството, споразумението е по-добрият вариант от „преписката“. Необяснимо е, защо администрацията не го прилага масово.

На второ място, но в тясна връзка с горния пример, няма видими данни да се използва медиацията по административни спорове, по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за медиацията. Ако прилагането в практиката на този правен институт зависи от недобре издържаната редакция на нормативния текст, това лесно може да бъде преодоляно от законодателя. Проблемът обаче явно се корени в настройката на администрацията в административната фаза на процеса да е „водеща“ по отношение на останалите участници в административното производство, а ако има оспорване на нейни актове, действия или бездействия, да се „оставя в ръцете на съда“ и да няма доверие на която и да е друга институция. Прагматизмът казва, че е добре спорът да бъде оставен на преценката на трето, неутрално лице. Правомерността произтича от наличието на самия законов текст. Формалистичното отношение както към частните лица, така и към процедурите се запазва в нетърпими като мащаб проявления.

На последно и трето място, разпоредбата на чл.10, ал.1 от Закона за електронното управление изисква от доставчика на електронни административни услуги да разгласява предоставяните от него услуги по разбираем и достъпен начин. Правомерността на текста произтича не само от неговото наличие, но и от легитимността на публичните власти в очите на хората, ако първите се изразяват така, че техните волеизявления да бъдат възприети от вторите. Прагматизмът без особени усилия би ни извел на „плаващите кейове на Кристо“, където на всеки е ясно, че разбираемата от хората и бизнеса администрация може да очаква добросъвестност от участващите в производството по електронно административно обслужване лица, а неразбираемата администрация може само да се надява, че процесът няма да се „точи до безкрай“, и то – с взаимни обвинения, оспорвания, обжалвания, сигнали и други подобни.

Прагматизмът и правомерността в публичната сфера имат една-единствена пресечна точна, а именно – постигане на търсената от законодателя легитимна цел.            Обратно – излишното формализиране и бюрократизиране на производствата пред администрацията като правило нарушават очакванията на Правовата държава.

Хубавата новина е, че тенденциите в последно време лека-полека показват постепенно изоставяне на канцеларщината, като за сметка на това се вижда възприемане на прагматизма като критерий за правомерността на актовете и действията на администрацията.

Нужни обаче са много повече усилия във формиране на знания и умения в тази насока – чрез формално и неформално обучение, както и чрез информално учене. Явно, важността на ролята на обучаващите институции в този контекст се издига на качествено ново ниво. За разлика обаче от безвъзвратно отминали времена, тук образователните и академични титли на някои познати до болка лица няма да вършат работа (нито пък „институционалната им репутация“). Само преподаватели с доказан практически опит, базиран на професионални компетенции и необходимите за тяхното формиране общообразователни и специализирани знания и умения могат да бъдат полезни в този процес на трансформация на мисленето и действието. Още едно качество обаче е много нужно за тях – да бъдат убедителни в примерите, които дават, както и в решенията, които предлагат.

д-р Младен Младенов, 19 юни 2016