автор: д-р Младен Младенов

В Европейският Антикорупционен доклад (European Commission, Brussels, 3.2.2014, COM(2014) 38 final, Report from the Commission to the Council and the European Parliament, Anti-Corruption Report), в Приложението за България (Annex Bulgaria to the EU Anti-Corruption Report) от същата дата на стр.6 е посочено, че „…антикорупционните звена остават откъснати и с отсъствие на независимост и външен контрол…Инспекторатите на министерствата се нуждаят от повече аналитичен капацитет, за да работят проактивно…Не е ясно в каква степен министерствата прилагат методологията за оценка на риска…“.

В тази си част, Антикорупционният доклад потвърждава изложеното в публикуваната на 7 юни 2013 година в Интернет-страницата на Професионалното обединение на държавните служители (ПОДС) статия „Време е инспекторатите и вътрешният одит в публичния сектор да се активизират“.

От горната текстова извадка, с оглед на спазването на ценностите на върховенството на закона и защита интересите на данъкоплатците в Република България и Европейския съюз, трябва да се направят съответните изводи и да се предприемат решителни и незабавни мерки в следните насоки:

Първо, инспекторатите в публичния сектор трябва „да се включат“ (за да не бъдат „откъснати“) по-активно в работата на съответните звена от специализираната и общата администрация. Това може да бъде постигнато чрез оправомощаване на служителите от инспекторатите за перманентно участие в ежедневната работа на други структурни звена в администрацията, като по този начин, чрез подхода ad hoc да се постига по-голяма увереност за възпиране на евентуални корупционни практики.

Второ, трябва да се работи към формирането на действителна увереност в служителите на инспекторатите за тяхната независимост от всички други висшестоящи им органи и служители, освен съответния министър и съответния ръководител на инспектората. В такъв случай, колкото и „еретично“ да изглежда на пръв поглед, в своята антикорупционна дейност те не дължат никакво подчинение нито на заместник-министри, нито на главни секретари, още повече – на директори на дирекции. В най-абстрактната си форма, тази независимост изисква съобразяване само с фактите и приложимия закон (повече в тази насока – в статиите „Латентните измерения на принципа на законност в поведението на държавните служители“, от 26 ноември 2013 и „Лоялността на държавните служители“, от 3 януари 2014, и двете – публикувани в Интернет страницата на ПОДС).

Трето, външният контрол върху антикорупционните звена по смисъла от горния цитат в Антикорупционият доклад е насочен най-вече към разследващи, контролни и одитиращи институции, които се намират вътре или извън изпълнителната власт, и в този смисъл е с адресат към общото разбиране в правовата  и демократична държава за „власт възпира власт“. По този въпрос би трябвало да се замисли както законодателят, така и всеки друг орган на държавна власт, ако притежава такива правомощия (които по дефиниция включват не само права и правни възможности, но и задължения и отговорности).

Четвърто, абсолютно на място е изводът, че „инспекторатите на министерствата се нуждаят от повече аналитичен капацитет“. Това би трябвало да бъде разбирано в буквалният му смисъл. Към служителите в инспекторатите трябва да има в пъти по-завишени изисквания още при назначаване и атестирането от който и да е друг служител от останалите звена в организацията в публичния сектор. Това е така, поради простата причина, че те няма как да извършват своята дейност (в това число – и антикорупционната такава), ако не са запознати в детайли с работата на което и да е тяхно „подконтролно“ звено. По друг начин казано – всеки един служител от инспектората трябва да притежава такива знания и умения, които да го ориентират бързо, вярно и точно в съответната дейност, функция, програма и звено, по отношение на които прилага антикорупционни мерки. Един прост критерии за проверка тук би бил следният – ако служителят от инспектората може да свърши работата на служител, чиято работа проверява за наличие или липса на корупционни практики, то той е компетентен да извърши тази проверка. В противен случай, този служител от инспектората е некомпетентен. Той незабавно трябва да се пренасочи в друго звено от организацията (естествено, ако има капацитет дори и за там). Базовите необходими знания на служител в инспектората са следните: познаване в дълбочина на приложимото законодателство; отлично владеене на контролните и близките до тях одиторски подходи; владеене на поне един от най-използваните езици на Европейския съюз (за да може ежедневно да бъде в крак с европейските тенденции); систематични знания за оценка на риска и за борба с измамите. Ценностната система на всеки служител от инспектората трябва да бъде извън всякакво съмнение и да отговаря на най-високите европейски стандарти – в този смисъл, интегритетът на този служител (в най-общ смисъл – единство между думи и дела) трябва да е с категоричен стабилитет, при който моралният императив е обвързан в здрава деонтологична система на професионалният му дълг. Не на последно място, всеки служител в инспектората трябва да притежава умения за аналитично мислене и действие, което означава, ни повече, ни по-малко – здрава логика, изградена на релацията на причината и следствието, анализа и синтеза, класификацията на понятията и фактите, и други подобни. Именно тук акцентира докладът – върху очакваната възможност не само за изводи, но и за действия от страна на служителите в инспекторатите.

Пето (като следствие от горното), е очакването да се действа, а не да се очакват указания. По същността си, инспекторатът, както е закрепено в чл.46 от Закона за администрацията, е на пряко подчинение на министъра. Това обаче съвсем не означава, че инспекторатът може да бездейства, ако няма указания от министъра. Напротив, посочената разпоредба изключително подробно описва правомощията на инспектората. Това означава, че той може да действа ex lege et ex officio (по силата на закона и служебно). Всякакъв друг прочит на посочения законов текст означава или пълно правно неразбиране, или превратно тълкуване на законовата норма чрез избягване на императивен законов ангажимент.

Шесто, цитираният текст „не е ясно в каква степен министерствата прилагат методологията за оценка на риска“ реално показва изключителната слабост от гледна точка на административен капацитет в инспекторатите. Оценката на риска (особено в сложната, многопластова и взаимозависима съвременност) предполага едни интердисциплинарни знания, свързани с области от правото, икономиката, социологията, политологията, публичната администрация, одита, счетоводството, статистиката, мениджмънта и други подобни. Дори и най-перфектната методология за оценка на риска остава „само на хартия“, ако няма кой да я приложи на практика. Това е още едно основание за изключително високи изисквания към всеки служител от инспекторатите в публичния сектор.

Като заключение може да се приеме, че инспекторатите трябва да бъдат разглеждани като „имунната система“ на организациите от публичния сектор в България. Тяхната роля за възвръщане на доверието на българските граждани, на европейските институции и на останалите държави членки на Европейския съюз в българските публични институции е ключова. Важна част от правомощията им е антикорупционната дейност. За да има реални резултати от нея обаче, трябва да се предприемат някои законодателни промени с оглед на тяхната по-силна независимост, но също и управленски решения за изграждането им само и единствено от ерудирани, опитни, действени, отговорни и високоетични служители.

©д-р Младен Младенов, 4 февруари 2014